Интервю на Жидас Госперек с Руди Протруди (лидер на The Fuzztones) за френския фензин Dig It!, взето през 2006 г.

Сякаш от нищото, Тhe Fuzztones се превърнаха в нещо като група с култов статус. Край на ироничните подхвърляния за порно миналото (и ако това не е R’N'R) и за външния вид (черни ръкавици, огърлица от кости и т.н.) на вокала и основния двигател на групата – Руди Протруди (живеещ в момента в Берлин).

Днес Тhe Fuzztones (чийто последен студиен албум Horny As Hell излезе през 2008 г.) се радват на всеобщо уважение и са сочени за кръстниците на световния “гараж рок ривайвъл” през 80-те. Хвърляйки един поглед върху обложката на първия сингъл на бандата Bad News Travel Fast/Brand New Man, забелязваме, че китаристът на групата - Елан Портной, се е подписал като Rickenbacker Grungetone – почти седем или осем години преди сиатълската вълна да залее музикалната индустрия!

Пророците от Тhe Fuzztones? Ха, ха – звучи странно за една група, определяна като “ривайвъл“, но е така! Нещо повече, ако можехме да се върнем назад във времето и да попитаме The Ramones откъде са почерпили вдъхновение за клипа на Psychoterapy (1983), не би било учудващо, ако отговорът е видеото към парчето Ward 81 (1980) на шайката на Руди. …Както и величественото лого на бандата, нарисувано от Господин Протруди (две китари Vox Phantom, кръстосани под череп), което можем да открием префасонирано в банди, като The Dwarves или The Hoodoo Gurus. За легендарната огърлица от кости дори и не си струва да говорим – достатъчно е да метнем едно око върху Batlord или върху басиста на Texas Terry - Габриел Хамонд (и двамата тясно свързани с Тhe Fuzztones). Впрочем ексчленове на Тhe Fuzztones днес могат да бъдат открити почти навсякъде – от Lords of The Altamont до Nada Surf. Да прибавим към това и фактът, че Руди Протруди е доста пълноценно-артистична личност – композитор, продуцент и илюстратор (негово дело са обложките на компилациите: The Sixties Rebellion, The Best of Pebbles, Garage Sale, по-голямата част от обложките на Тhe Fuzztones, огромно число афиши и т.н.), както и фактът, че за 26 години групата е обиколила повече от 20 държави, издала е 15-ина албума и безброй много малки плочи. След всичко това, дори и за най-претенциозните е повече от ясно, че беше крайно време да потърсим Господин Протруди за едно пространно интервю.

Dig It!: Спомняш ли си за първите ти срещи с музиката?
Rudi: Да – майка ми ми разказваше, че като съм бил на 5 години съм се разхождал из къщата, пеейки Rock Island Life на Johnny Cash. По-късно с появата на The Beatles исках да си купя един от техните албуми, но той струваше 2.98$, което правеше нещата невъзможни, тъй като в джоба си имах само един долар. Ето защо се спрях върху една плоча от намалените – някаква имитация наречена The Liverpools! Албумът се казваше I Want To Hold Your Hand…

Dig It!: Кой е първият концерт, който истински те впечатли?
Rudi: Първата група, която видях на живо беше Paul Revere & The Raiders през 1966-та. Майка ми ме заведе на концерта и си спомням, че бях единственото момче в публиката. Момичетата крещяха толкова силно, че почти не успявах да чуя групата. Но като че ли в този момент нещо в мен се преобърна – оттогава съм фен на The Raiders.

Dig It!: Преди Тhe Fuzztones ти си свирил в Tina Peel, но май това далеч не е първата ти група…
Rudi: Всъщност Tina Peel беше 20-та ми група! Но това беше първата, в която бях основен вокал. Първата ми група се казваше King Arthur’s Quart и това беше през 1966-та. Rigor Mortis беше втората, която просъществува от 1967-та до 1971-ва или 1972-ра. Тогава бях млад…

Dig It!: Какво представляваше рок-сцената в Пенсилвания през 60-те и началото на 70-те години?
Rudi: Много по-невероятна, отколкото изглежда днес – беше СТРАХОТНО! Имаше хиляди места, където можехме да свирим – младежки клубове, детски градини, гимназии, тенискортове, търговски центрове и т.н. Реално беше възможно почти навсякъде. Спомням си, че беше пълно с тийн групи и повечето от тях бяха много добри. Нямах още осемнайсет, за да мога да влизам в баровете и нощните клубове, но въпреки това успях да видя доста от бандите, които по-късно влязоха в различни компилации от 60-те. Гледал съм стотици пъти The Other Side, Loose Enz и The Legends. Имаше и доста добри групи, които никога не записаха нищо, като The Molly Maguires, Shades Of Doubt, Locust Grove, Walden Pond, Bycerus Eirie, Hydraulic Peach, както и много други – всичките с гениални имена. Но въпреки всичко групата ми от 1972-ра имаше най-якото име: Springhead Motorshark. Между другото това име се оказа толкова успешно, че за последно беше използвано от една hairy–metal банда – Britney Fox за заглавие на последния им албум.

Dig It!: Защо тогава реши да се преместиш в Ню Йорк?
Rudi: Този разцвет на сцената в Пенсилвания не можеше да продължи дълго. Родителите бяха толкова паникьосани, че отрочетата им пушат трева в тези тийнеджърски клубове, че започнаха да плащат на цивилни ченгета да стоят на паркингите, готови да сгащят хлапетата, които правеха незаконни неща. Това даваше основание на полицията да затваря клубовете, които един по един постепенно изчезнаха. Децата нямаха повече какво да правят и познайте какво се случи? Точно така – започнаха да се друсат от скука! Много скоро нямаше никакви места за свирене, с изключение на тези, предназначени за групи, които правеха кавъри на TOP 50. Ето защо всички се метнаха да правят кавъри, което като идея не беше толкова лошо, защото в началото на 70-те имаше нелоши песни, но ситуацията бързо се промени с идването на Robin Trower, Peter Frampton, The Eagles и всякакви такива глупости.

Създадох Tina Peel през 76-та и свирехме преди всичко авторски парчета заедно с няколко гаражни класики по средата. Понеже нямахме никакъв шанс да бъдем ангажирани за концерти в Харисбург, се настанявахме в търговските центрове и забивахме, докато не ни изхвърлят. Беше забавно, но тъй като се стремяхме към по-големи неща, логично заминахме за Ню Йорк, опитвяйки се да станем част от случващото се по това време в CBGB. Успехът ни не закъсня – свирехме в големите клубове и бяхме неотменна част от програмата на важните радиа. Постепено големите лейбъли започнаха да проявяват сериозен интерес към нас. Нашият басист обаче продължаваше да си живее в Харисбург и нямаше никакво желание да се премести в Ню Йорк. Един ден вицепрезидентът на Polygram му се обади, за да му обясни, че трябва да се премести на всяка цена, но нашият човек го изпрати на майната си… Ето как казахме сбогом на големите звукозаписни компании… Това истински ни обезвери, но не беше само то – мениджърът ни беше сериозно пристрастен към кокаина и групата беше последната му грижа, а и преди всичко на двамата с Deb O’Nair (бъдеща органистка на Тhe Fuzztones) ни беше писнало от музиката, която свирехме. Винаги съм бил фен на парчетата от 60-те и това се усещаше в Tina Peel, но в доста по-комерсиален и поп аспект, отколкото в Тhe Fuzztones по-късно. Музиката на Tina Peel беше инспирирана от Monkees, Cryan Shames и Castaways, но през 1980 изпитвах силната необходимост да се върна към корените  – неща от рода на Count V, The Seeds, The Fugs, Standels и т.н.

И така започнахме Тhe Fuzztones. В началото се събирахме, за да подгряваме концертите на Tina Peel, но скоро се оказа, че сме доста по-добри. Ето защо сложихме край на Tina Peel и с Деб станахме Тhe Fuzztones. Доста бързо трябваше да разберем, че въобще няма да е лесно да се наложим. От позицията на група, която беше начело на афишите в най-големите клубове за по 1000$ на вечер, се озовахме на сцената на CBGB, подгрявайки неизвестни групи, за по 5$, които трябваше да делим на четири.

Dig It!: Освен ти и Деб, кои други бяха в този първоначален състав?
Rudi: Истинските Тhe Fuzztones бяха всъщност Tina Peel – Джексън Плъгс – барабани, Деб на органа, аз – китара и вокали, плюс един басист – Стив Фрейзър, когото наехме за един или два концерта. Когато през 1980-та аз и Деб решихме, че Тhe Fuzztones ще бъде единствената ни група, Джексън и Стив отказаха да ни последват и на тяхно място дойдоха Ранди Прат и Майкъл Филипс, които свириха с нас до 1982-83-та.

Dig It!: Първият ви договор със звукозаписна компания беше с лейбъла Midnight Rds, чийто собственик е френският емигрант Ж. Д. Мартиньон… Би ли разказал малко повече?
Rudi: Ж. Д. държеше най-добрия музикален магазин в Ню Йорк, откъдето всички си купувахме сингли от 60-те. Той вече имаше опит в издателската дейност и беше издал първия албум на The Outta Place – доста добра гаражна банда от Ню Йорк.

Имах нелош запис на един наш концерт, правен по времето на Midwest Tour 83, тъй че му го занесох и му предложих да го издаде. Ето как се появи Leave Your Mind At Home… Не си спомням да сме спечелили каквото и да е – единственият артист, който някога успя да откопчи пари от Ж. Д. Мартиньон, беше Screamin’ Jay Hawkins, и то след като отиде в магазина и заплаши много сериозно французина. Но по-късно успях да си отмъстя на Ж. Д., като му поисках аванс за един албум, който никога не видя бял свят!

Dig It!: На обложката на първия ви сингъл (Bad News Travels Fast/Brand New Man),китаристът Elan Portnoy е представен като Rickenbacker Grungetone! Гръндж – и то доста преди Сиатълската вълна! Можем ли да ви възприемем и като “Кръстници на грънджа”?
Rudi: Ами, може би сме въвели термина, но ще бъда напълно откровен и ще кажа, че първата гръндж група беше The Miracle Workers.

Dig It!: Преди двайсет години най-добрите гаражни групи бяха Lyres, Fleshtones, The Fuzztones, Chesterfield Kings, Nomads и т.н. – те все още са тук и не са изгубили дори и атом от енергията си! Това доказва определени стойности на музиката им! Така ли си си представял нещата едно време?
Rudi: Да, винаги съм мислил така за всички тези групи. Още тогава можехме да кажем кой беше там само защото беше мода и кой наистина вярваше в тези неща. Бих бил много радостен, ако The Miracle Workers и The Pandoras бяха все още на сцената. И до ден днешен се срещам с групите, които цитира – ние се познаваме и сме приятели. Бях през цялото време заедно с Chesterfield Kings и Jeff Connolly на фестивала Underground Garage, организиран от Little Steven. Даже двамата с Джеф си продадохме билетите на фенове.

Dig It!: ?
Rudi:  Еми да… Little Steven ни даде няколко билета за приятели и ние ги препродадохме на хората, които чакаха на опашка, за да влезнат.

Dig It!: Да се върнем към 1985. Само за няколко месеца вие преминахте от малките нюйоркски клубове до големите европейски сцени – нещо не толкова обичайно за епохата…
Rudi: Да, ние бяхме първата американска банда от “гараж ривайвъл” течението, която започна да свири в Европа. Това е и причината да сме толкова обичани на континента и до ден днешен. Всичко започна благодарение на Джон Курт, който беше собственик на английския лейбъл ABC Records. Той се свърза с Деб, след като беше чул Leave Your Mind At Home и искаше да преиздаде концерта. Дори специално дойде в Ню Йорк, присъства на наша репетиция и ни предложи договор.

Току-що бяхме записали албума Lysergic Emanations (1985), но нямахме издател, така че му го предложихме вместо Leave Your Mind At Home. Курт организира за нас тримесечно турне в Англия, което прерастна в европейско, като съпорт на The Damned. Албумът излезе точно в този период, което помогна да застане начело на доста класации. Хората от лейбъла ни казаха, че през първите три седмици са се продали около 30’000 копия, за които обаче не получихме никога и един цент! Курт даде парите ни на Джони Тъндърс и вие сами можете да се досетите за какво бяха похарчени…

Въпреки това турнето вървеше прекрасно и се радваше на добър успех. Стигнахме до 28 концерта за месец! Пътувахме с един доста неудобен фургон, спяхме в третокласни хотели и се хранехме веднъж на ден. Не трябваше да надхвърляме 15 минути за саундчек, можехме да използваме половината от сцената, 50% от звука и един прожектор. Публиката на The Damned беше изключително враждебна и започваше да ни плюе още от входа. Няма нищо по-гадно от това да храчат и да мятат предмети по теб, докато се опитваш да свириш. Някои от тях бяха истински експерти, които само чакаха да си отворя устата, за да пея, и се изплюваха директно в гърлото ми… Други мятаха бутилки, запалени цигари и фасове. Веднъж в Лион стреляха по мен! Да, ние наистина “оплевихме“ пътя на останалите банди от “ривайвъл“ течението!

Всъщност се справяхме не лошо! Когато Стив Батърс дойде на наш лайв в Лондон, той взе със себе си Леми, Майкъл Монро и певицата на Girlschool. Джими Пейдж дойде на следващата вечер! Във Франция Ленард Коен ни подгряваше на един огромен фестивал, където свирихме на мястото на The Ramones. Там бяха още и The Clash (в последния си състав), Depeche Mode и Midnight Oil. Ние бяхме голямото откритие на фестивала! Когато се завърнахме в Ню Йорк, три от големите издателски компании ни чакаха с предложения за договор, но в този момент барабанистът (Ира Елиът, който днес е в Nada Surf) и китаристът (Елан Портной, присъединил се към The Headless Horsemen) ни напуснаха. Прекарах една година в търсене на заместници – това дори ме принуди да се преместя в Лос Анджелес, за да възобновя групата. Но тогава вече беше късно и лейбълите не се интересуваха повече от нас.

Dig It!: Първият път, когато ви видях, беше точно по време на eвропейското ви турне през 85-та на фестивала “Elixir” в Британия. В последната минута се разбра, че The Ramones няма да свирят и вие ще ги замествате. Имаше 20’000 човека и The Fuzztones направиха невероятно шоу. Имаш ли спомени от концерта?
Rudi: Доста бегли…. Не бях спал от три дни и честно казано, издържах единствено благодарение на навика и адреналина от живите изпълнения. Спомням си, че беше доста прашно, нямаше дори едно клонче – навсякъде само прах и всяка група имаше своя каравана. Тази на Ленард Коен беше разположена точно до нашата и тъй като му се носеше слава на здрав пияч, го навестих с бутилка уиски, която довършихме двамата, точно преди той да се качи на сцената.  Имаме една страхотна снимка от вътрешната страна на обложката на албума Live in Europe.

Dig It!: Да, всъщност аз бях този, който я засне…
Rudi: Точно така, разбира се! Ти направи и снимката за самата обложка на албума, ако не ме лъже паметта. На същия този концерт имаше и доста телевизионни камери и на другия ден всички медии говореха за нас, като за откритието на фестивала.

Интервю на Жидас Госперек за фреснкия рокен’рол фензин Dig It! (1-ва част) ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ…!!!

Превод от френски за Go Citizen! magazine - Делян Нешев

Links:

THE FUZZTONES – http://fuzztones.net

RUDI PROTRUDI – http://www.rudiprotrudi.com

DIG IT! – http://digitfanzine.chez.com